Людмила Филипова

Но не бе толкова силна, за да си откаже да изживее любимата си мечта – тази, с която заспиваше, с която се събуждаше.

Но не бе толкова силна, за да си откаже да изживее любимата си мечта – тази, с която заспиваше, с която се събуждаше.
А после… После все някак щеше да го преживее.

Когато те идваха при нея, вътре в себе си се радваше, но не можеше да го покаже.

Кой ни излъга, че трябва да се надпреварваме с вечността? Че момичетата трябва да умират в болниците от анорексия, за да са слаби като закачалките по модните подиуми? Че момчетата трябва да мутират от анаболи за мускули или да се стрелят по улиците? Че щастието е само в опиатите и алкохола?

Историята, животът вървяха напред, оставяйки вечния си отпечатък.

когато съм най-заета, имам най-много време, свършвам най-много неща. Защото ми се живее.

Рано или късно всяка структура остарява и се самоизяжда в собствените си проблеми.

Мило дете, и ти си тръгнала по трънливия път на илюзиите си и опитваш да намъкнеш живота си в тях. Няма да те уча… Ако слушаш сърцето си, животът сам учи. – Савата отпи голяма глътка от алкохола и запали нова цигара. – Сродна душа! Нищо друго няма да ти даде животът, мило дете… затова – търси я. Само тя ще ти помогне да преминеш през огъня на времето и собствената си история, да усетиш и потънеш в мига. Всичко друго е една всевластна илюзия, която тече във вените ти.

Така сме устроени – все искаме онова, което нямаме, и затова вечно търсим, страдаме…

всяка промяна, рано или късно, винаги води до хармония. Баланс!