Никълъс Спаркс

Дори родителите да се смятат за шефове, всъщност децата определят правилата.

Беше разбрал кой е и какво е мястото му в света. Беше сам, но това бе съзнателен избор и дори сега не съжаляваше за него. Особено пък сега. Защото никой досега не успя да заеме мястото на Аманда и никой нямаше да го стори и в бъдеще.

— Ще танцуваш ли с мен? — попита накрая Досън.

— Да — отвърна с бледа усмивка тя.

Той стана и нежно подаде ръка. Тя се изправи и усети, че краката й треперят, докато отиваха към средата на стаята. Музиката изпълваше въздуха с копнеж и за миг и двамата не знаеха какво да направят. Аманда чакаше, наблюдавайки как Досън се обръща към нея с непроницаемо лице. Накрая отпусна ръка на хълбока й и я притегли към себе си. Телата им се сляха и тя се облегна на него, почувствала твърдостта на гърдите му. Ръката му обгърна кръста й. Много бавно се завъртяха и се залюляха в ритъма на музиката.

— Досън… — сведе поглед Аманда.

— Не е необходимо да го казваш.

— Напротив — възрази тя, притисна се към него и устните й срещнаха неговите. Когато се разделиха, думите излязоха естествено като дъха й. — Обичам те, Досън Коул.

— Знам — отвърна той и нежно обгърна кръста й с ръката си. — Аз също те обичам.

Аз съм на този свят, за да те обичам, да те милвам, да те закрилям. Тук съм, за да узная дали и ти ме обичаш и да откликна на любовта ти. Тук съм, защото няма къде другаде да бъда.

Ако всеки е мислил за провал, преди още да е опитал, докъде щяхме да стигнем?