Упование

Защо винаги оставям всичко да отмине и никога не казвам нищо?

някои от нас не си вземат поука от жегата. Трябва ни огън.

палатка до нас. Разкопчавам я, навеждам се, влизам и виждам Ноа, който спи дълбоко по гръб със сина ми, сгушен в ръката му

Домът ми е там, където си ти – казва той тихо

Не мога да повярвам, че си тук – казвам му аз, почти шепнейки. – Не мога да повярвам, че си излязъл от Колорадо.

– Време беше – казва той

Внезапно обаче се чува строг глас:

– Ноа

Чувам слаб тътен, вдигам глава, отърсвам водата от нея и виждам черен кросов мотор да спира на брега.

Усещам, че ме обзема напрежение. Кой е това?

Той сваля каската си и изпод нея се появява разрошена руса коса, някак в секси безпорядък. След по-малко от секунда го разпознавам – Терънс Холкъм. С когото все още не съм

– Това е дъщерята на… брата на татко – обяснява Ноа и чувам насмешка в тона му. – Помниш ли? Доведеният брат, когото мрази? Това е негова дъщеря – пояснява Ноа с жест към мен. – Тя е член на семейството. Ще остане при нас за известно време. Не можеш да я чукаш

– Не му се сърди – казва Ноа. – Когато се върне след толкова дълъг престой в гората, винаги е прегладнял.

– Ами да яде тогава.

– Точно това правеше – отвръща Ноа и ме поглежда.

Да яде.

Да изяде мен.

Приближава се, по кожата му се стичат капчици вода и аз се стрелвам към стълбите, но той протяга ръка, хваща ме и ме опира в стената.

Какв…

Задъхвам се, а стомахът ми се свива от страх.

Той притиска тялото си към моето, с едната си ръка ме хваща за кръста, другата слага на стената над главата ми и почти опира челото си в моето, докато ме гледа в очите. Прегръдката е интимна и имам чувството, че ще ме целуне, но не го прави. Отварям уста да кажа нещо, но дъхът му докосва