Упование

някои от нас не си вземат поука от жегата. Трябва ни огън.

Не исках той да излезе от банята.

Чаках го да ме докосне.

– Тя определено е причина човек да остане тук, нали? – викам към него аз. Той е на няколко метра над мен. – Харесва ми, че е с нас.

Кейлъб продължава да се катери нагоре по склона към върха на водопада.

– Кимни веднъж, ако си съгласен – казвам му аз.

Накрая той ме поглежда и за момент спира изкачването си. Тъмните му очи са безизразни, както винаги.

Но аз продължавам.

– Знам, че си – дразня го aз. – Така ѝ се нахвърли онази вечер, че не можа да каже и дума.

Той премества погледа си обратно към брега, където е Тиърнън. Аз също поглеждам натам и виждам, че е свалила ризата си и сега е облечена в бяло горнище на бикини върху тяло, което крие дяволски добре под дрехите ми. Шортите ѝ са все още на нея, а гърдите ѝ са почти изскочили от горната част на банския. Тя седи върху одеялото си с ръце, подпрени на коленете си, и ни гледа през слънчевите си очила.

– Как я усети – питам го аз.

Когато се обръщам обаче, виждам, че Кейлъб се катери нагоре, а черната му коса е залепнала по врата и слепоочията му от пот.

– Кейлъб? – грабвам едно камъче и го хвърлям в краката му. – Как беше тя?

Той ме гледа намръщено, но продължава.

Поглеждам отново към Тиърнън. Баща ми кляка до нея и ѝ показва как да сложи стръв на кукичката. Трябва да призная, че тя се сработва доста добре с него. Аз лично адски мразя риболова.

– Чудя се как се усеща, когато е щастлива – казвам му аз. – Когато се отдаде на някого и си позволи да го иска.

Бих искал да я видя как изглежда, когато се почувства жива.

Почти виждам бельото ѝ, залепнало по тялото ѝ. Спомням си за стегнатите ѝ прасци и бедра. Ами ако тя ме хареса? Ами ако е само веднъж? Тайна? Нещо, което баща ми никога не трябва да узнава? Може би не днес, но може би утре. Или следващата седмица. Тук, под душа, където никой няма да види.

Поклащам глава, отключвам вратата и бързо излизам.

Боже господи. Не това ѝ е нужно.

А последното, което е нужно на мен, е още една бройка в тефтера.

Сигурно трябва да отида на психиатър. Бедното дете току-що е загубило родителите си.

И тогава отдолу се чува друг вик.

– Ноа!

Потрепервам. Какво, по дяволите? Всички ли са обсебени от мен днес? Слава богу, че Кейлъб не може да говори.

Не като от Булеварда на разбитите мечти, в който се превръща леглото на баща ми, след като разберат, че иска само секс. Не е и като „Сървайвър“ горе в стаята на Кейлъб, където жените се нуждаят от голям късмет, за да излязат живи.

има същата усмивка, сякаш или ти се смее отвътре, или си мисли неща, които се правят само зад затворени врати.

Извръщам глава, не искам отново да ме види да плача, но тогава усещам пръстите му в косата зад ухото си и това ме кара да затворя очи. Чувствам се толкова добре, че ми се иска пак да заплача.

Без да чака нито секунда, той ме придърпва към себе си, прегръща ме и слага главата ми на гърдите си.

Тук си Ван дер Берг – крещи той. – Ако позволиш на този тъпанар да те докосне, кълна се в Бога, че лично ще се погрижа да не можеш да седнеш на задника си поне седмица.

Но веднага щом стигам до мотора на Ноа, обръщам шапката си и посягам към каската, друга ръка се изстрелва и я издърпва, преди да успея да стигна до нея.

Поглеждам нагоре и виждам Кейлъб. Той ме гледа ядосано и се колебае само за момент, след което хвърля каската на земята далеч от мен. Кейлъб ме хваща за ръката и ме дръпва от мотора. Аз се спъвам и успявам да запазя равновесие точно когато той се приближава още до мен и ме принуждава да отстъпя назад.

Сърцето бие бясно в гърдите ми, той се взира в мен, а след това вдига брадичка към къщата. Не е нужно да ми казва нищо, ясно разбирам, че ми нарежда да вляза.